"Гласът от звездите"
"ГЛАСЪТ ОТ ЗВЕЗДИТЕ"
Ирена Петкова на 16г., участник в Модулен проект по творческо писане и приложна есеистика "Стани автор" на Център за млади таланти, ръководител Добрина Топалова
Аз съм гласът
на твоето племе.
Нека небе и земя
слушат …
Гората ехтяла от сладките й песни, земята мълчаливо слушала, а небето танцувало ли, танцувало. Пиксита прелитали насам натам, зайчета подскачали сред високата трева. Клоните на дърветата плетели красиви нишки с пъстрия глас. Ах, каква мелодия, какъв звън! Природата празнувала и се веселяла на този празник на душата, а тя, о, тя единствената – нимфа чародейна – Амалтея, музата на гората. Думите се леели от устата й като чисто вино, устните й, алени като зората, ту се разделяли, ту се прегръщали. Омайвала творенията на Майката, превръщала всеки миг в пир на изкуството. И ден, и нощ, само нейният глас се чувал, веднъж слънцето припявало, друг път луната пригласяла.
В замечтаната нощ горските обитатели се събирали около любимата им Амалтея и в транс се полюшвали на копринената й коса, която звъняла като необуздан вятър. Тържество на живота, радостта и любовта. Балади се леели, истории се сплитали и емоции пращели в нощното небе, а там някъде горе, далече…
Из черната празнота на космоса блещукала сама звездица, тъй далече, ала като всички се наслаждавала на експлозията от нежни струни и като че ли искрицата й искряла ли, искряла, като пожар. Горе някой самотно празнувал прелестта на нимфата, а по сърцето му капело сладък мед. Този някой не за първи път присъствал на Амалтейската песен. Кой знае колко пъти е повтарял словата на химните на душата й, колко пъти си мечтал да я съзре. Младият Естрей мечтаел да слезе на земята и да изкорени зеленината под краката си. Да види света от другата страна, да обърне монетата на съдбата си и да поеме по свой път. Блян е бил и блян щял да си остане. Там на небето бил окован с вериги из тайнствения хаос. Ни напред, ни назад. Дългът на занаята го държал в плен. Звездецът имал тежка отгорност - бранел нощната перла, Луната от злини, вещици и дракони… Сигурно се питате - няма ли си някой? Макар и още много светли точици да са разпръснати из безкрайното небесно платно, Естрей бил най-големия, най-яркият цвят. Макар да знел, че сбъдването е невъзможно, Естрей все тъй пламенно мечтаел…
След няколко зори дошъл и празникът на гората, денят, когато всяко същество почитало туптящото сърце на живота, леело се пенливо вино. Отново веселби, отново песни и глъч. Феи плетели венци от наскоро поникнали цветя, птичките разпервали криле над чародейната шир, а нашата Амалтея възхвалявала магичната лоза. Онзи тежък наситен плод, семето на една безгранична фантазия. Пеела тя, нимфата и жизнерадостно духът й летял:
Дзън, дрън, тън.
Чуйте вий този звън!
Смехосълза да се лее,
Сърце туп-а-туп да се сгрее.
Празникът бил във вихъра си, когато… Храс. Храс. Храс. Тишина…
- Кой смее да прекъсне песента на великата Амалтея? – обадило се гневно джудже.
Пак тишина. От храстите се подал син дребосък, с капелка на главата, мъждукаща с мека светлина.
- Моля за прошката ви. Идвам тук да съобщя, че Нейно Величество Луната кани всички творци на гласа на надпяване. Чиято ода омае звездите, този певец ще стане част от Нейната компания. Ще я буди и приспива, ще кани и ще отпраща гостите й с песен... Е, какво да предам на Нейно Светилище?
Нимфата се изправила от дънера и въздъхнала. Огледала се. Дали ще може да напусне своя дом, да изостави горките балади… Погледнала джуджето. То бавно кимнало и показало ръбата усмивка. Но дали рискът не си заслужавал? Да опита? Да види нов свят? Знае ли, може да открие нещо по-ценно от славата там, на небето.
- Ще отида в небесата, ще запея, а вие само гледайте как хаосът танцува.
* * *
В нощта се реели всякакви същества – и Амалтея сред тях се носела на пухкаво облаче. Участниците се редели като броеница и накрая останала само Амалтея… Въздушният пух я отвел на подиума от светлина, а пред него светела Луна. До нея стоял младеж с дълбоки като бездна очи и лице, сякаш изваяно от майсторска ръка. Нимфата не била сигурна дали ще спечели аплодисментите на Небесната перла, но знаела едно – баладата й щяла да остави диря в сърцата на всички. Затворила клепките си. Нослето й трепнало и разперила крилата на устните си. Неслучайно я наричали музата на гората: пеела Амалтея за любовта, която боли и лекува, за мрачната орис на влюбените, разделени от съдбата, пеела за любовта, без която не можем.
Никой не смеел да продума, никой не помръдвал. Момъкът до Луна я изпивал с поглед. Толкова дълго мечтал да зърне музата, която дори в подземията слушали в захлас, а сега словата й омагьосвали ума му, песента го изпълвала и осъзнал, че някакво странно чувство се заражда у него, топло, чисто, буйно.
Луната изгледала Естрей косо, а той преглътнал с поруменели бузи. Горската нимфа го докосвала с поглед, после заплела коса около пръста си и бързо изместила очи. Всичко друго получавало вниманието й, но не и лицето на момчето. Мисля, че невинната й руменина била красноречива, затова Луна казала:
- Понеже виждам нещо, което не желая в двора си, Амалтея, музо на гората, ти не ще станеш глас на звездите. Макар и да пленяваш с гласа си, а някои и да омагьосваш, нямаш място сред хората на небесния мрак.
* * *
Полудял рояк пчели забушувал у Естрей. Успял да види музата си, да зърне чародейката на музиката на сърцето си, но каква съдба: кралицата му да я прогони! И започнал да се замисля: дали наистина Луната е неговата кралица? Наистина ли е влюбен или това е просто възхищение? Нощем и двамата пеели, душите им си говорели с песен - разменяли си ту весели куплети, ту тъжни балади. Любовта му виела стебло и сплитала корени в сърцето на милата Амалтея. Тежката дума на кралицата го превърнала в затворник в непревземаема отвън крепост. Разбирал го, но сърцето му разсъждавало иначе.
Явил се пред господарката си, захвърлил всякакво съмнение.
- Ваше Величество…- опитвал се да скрие урагана от емоции. - Моля Ви като същество на Майката, пратете ме на Земята, хвърлете ме в зеленото море.
Кралицата на Нощта се усмихнала лукаво и се загледала някъде на далеч. Мълчанието и било като сол в дълбока рана. Пари. Тежи. Мъчи.
- Служи ми вярно, следва кодекса си, изпълни всяка заръка. Считам, че е време да дам нещо от себе си за награда. Освобождавам те. Напусни портите на небесното царство. Не се връщай. Не поглеждай отвъд облаците…
Естрей се изправил с треперещи крака. Сякаш се давел във вълни от щастие. Дарил кралицата с усмивка, по-искряща от самата нея и побягнал по път, който самият не знаел. Силуетът му се изгубил от хоризонта и Луната въздъхнала:
- Освобождавам те, но свободата си има цена…
* * *
Естрей крачел в тъмата, търсейки пътя. Усетил как ходът му се забавя, нозете отмаляват, а мислите му се реят странно. После нещо поникнало от ръката му, после второ и трето… Извикал поразен, ала вместо плътният му глас се чуло пискливо гласче: „Чурулик…чурулик“. Проклятие - неговата някогашна господарка решила, че той трябва да откупи свободата си. Птицата Естрей полетяла като стрела надолу към онази гора, в която все се взирала от нощното небе. Там била неговата любима, седяла и пеела, а гласът й сякаш създавал шевица. Славеят кацнал на рамото й и запял, защото толкова думи имал да й каже:
На зов като слънчоглед обръщам,
на молба като вихър долитам,
а за повик твой земята
ще издялам в ода крилата…
В замечтаната нощ песните на нимфата и славея се леели в балади, сплитали истории… Слушали и горските обитатели около любимата им Амалтея, и онези, които живеели в най-дълбоките светове, и онези, които блещукали горе, в нощния мрак на небето. Слушали всички светове и същества в Майката на живота. Де да бяхте тук с мен да послушаме, да чуете как разсъждава сърцето!